Всяка година на 02 юни мисля едно и също нещо. Някак като натрапчива и налудничава мисъл. А ако не беше умрял, а ако се беше спасил? Каравелов се е “спасил” и умира доволно месеци след Освобождението в Русчук от лютия боб на жена си.
Как биха живели Ботев, Левски и останалите наречени Апостоли за свободата. Дали нямаше да им е малко трудно в новото общество. Борбата за власт, постове, доживотни пенсии за “храброст” по време на трудните времена – 1876-1878 г.
На нас историците ни е забранено да боравим с “ако беше станало, то…..”, но на нас хората ни е присъщо да се съмняваме, да се измъчваме от размисли, да чувстваме вина. Аз си мисля за това всяка година, по едно и също време. Сирените не ми помагат да измисля отговор, малко правят по-съпричастни хората…
Още нещо ми напомнят тези сирени – пет години поред в Класическата тези сирени виеха винаги в часа ни по литература. Не знам защо се случваше така, но това ми въздействаше още по-силно, защото Любов Шишкова, учителката ми по литература винаги намираше начин да ни припомни до степен в която десет години по-късно аз продължавам да мисля за Ботев и неговото послание.
Мнението ми е, че сме толкова безсилни пред себе си да признаем грешките на “националното” си развитие, че винаги намираме утеха в тях – жертвите ни. Те са жертвали себе си, за да можем ние да се гордеем с нещо. Всеки от тях повтаря жертвата на божия син, за да изкупи нашите грешки, малодушие, предателство… Но ние не сме знаели и винаги вдигаме рамене учудени.
Това ми напомня винаги и още нещо – до каква степен в нас се е вкоренила битовата вяра. За нас всеки един от тях е новият Христос, нашата жертва, нашето изкупление. Аз пък все се надявам, че един ден ще повярваме в собствените си сили, защото това съм научил от Ботев и Левски – не е важно как ще се управляваме и под какъв “строй”, важно е да се гордеем с постъпките си и да сме заедно.

2 Thoughts to “Обичаме ли жертвите на собственото си безсилие?”

  1. Alex

    Добри, написаното от теб е много хубаво, както винаги. Несъмнено си успял да уловиш емоцията на деня и да пресъздадеш полемиката на темата. Не съм съгласна обаче с твърдението ти, че сме „безсилни пред себе си да признаем грешките на “националното” си развитие”. Според мен, привилегировани от дистанцията на времето, ние – днешните българи сме в състояние да достигнем до обективна преценка на историческата действителност, да направим изводи за броженията на Възрожденската епоха с нейните трагични пропадания, грешки и разочарования, но и със силата на духа, идеалите и надеждите на всички онези българи, „загинали за свободата на България”. И тази оценка не бива да бъде базирана само на учебникарски интерпретации по българска история, а на едно по-цялостно, мащабно възприятие за тази епоха, която инициира у отделния човек и в колектива порив, който ражда една изключителна трансформация.
    За мен фигурата на Христо Ботев отдавна е митологизирана в българското национално съзнание. Не можем да отречем, че култът към Ботев дава израз и до днес на преклонението пред героите на България. Чрез живота и делото си той изправя обществото пред нравствени императиви, а в творчеството си влива толкова лична страст, порив и болка, че спокойно можем да го определим като изразител на българската вечност и своето съвремие.
    Поклон пред паметта на Христо Ботев и на загиналите за свободата и независимостта на България!

  2. Даже и да приемем, че цялата работа с Ботев и другите загинали за някаква кауза не е гордеене, а да речем, проява на уважение и възхищение от делото им, пак остава въпросителната защо по такъв груб начин трябва да ни се налага преклонението пред тях. Един вид, дето каза Лидия – “Ти си никой, те са герои, веднага почвай да се прекланяш пред тях!”

Leave a Comment