Напоследък забелязах, че пиша по около веднъж на месец и така през последните три месеца. Това малко ме притесни, защото ако не пиша нямам какво да споделя, а ако нямам какво да споделя, значи нещо не е наред.
Ето на, този блог се превърна в месечно издание. Кога мина зимата, кога минаха първите концертни фестивали, дойде пролетното равноденствие и мина Великден. Ехх, скоро ще преполовим и годината…
Наблюдавам се и откривам, че пролетта е време през което се опитвам да съм близо до природата, да се отдавам на времето, на хората, които обичам, на места, които не познавам и да търся посоката на вятъра, да се отпускам върху него и да оставям той да ме води, за да разбера къде отива.
Бабите казват: “Язък, гони вятъра!”, според мен завиждат. И те са гонили вятъра, и те са се отпускали в моментите, когато се усещат почти безтегловни и търсенето е било по-важна цел от всичко друго.
През последните няколко дни най-много ми допадна празната София. Само моя. Обичам града си и винаги копнея за няколкото дни в годината, когато крадешком се любувам на моите места. Празно, тихо, чисто и някакси неподредено, но по детски уютно. Докато се връщах в София, следобед на 04 май, вече копнеех за тези няколко часа спокойствие и тишина, които ще открадна от делника, от хората, от всички.
Понякога ежедневието ни поглъща повече отколкото си мислим, че можем да дадем!

Leave a Comment