Някой ден ще отида до Дакота Билдинг, на входа на Сентрал парк в Ню Йорк. Много често и пред хора съм се заричал да не стъпвам в Щатите – една от причините да отида е това място. 27 години – тогава той е умирал, а ние сме се раждали – моя свят, колкото и да се опитвам да си го представя и отпреди това започва 48 дни по-късно. Жалко!
Исках да видя неговия свят, света който го приемаше за “империалистическо зло” и за агент на комунизма едновременно… Колко двойнствено, но пък той бе човек на контрастите и най-важното – свободен. Не знам как се е чувствал, но когато си припомня, че нещо ме прави по-малко свободен си спомням и за него.
Той, като вид избавление, като “икона” (той все пак е казал, че “Бийтълс” са по-известни от Иисус…), като нещо, което е мерило за свободност. Не помня кога за пръв път, но когато съм чул за него съм започнал да си представям точно това – птица, свобода, полет… Когато майка ти ти каже на три и нещо годинки – “този чичко е много добър и е помогнал на много хора”, какво да си помислиш?
Този ден за мен е празничен, не знам дали, защото съдбата ни, политическите ни залитания и целия ни свят не са направили краткия му живот една победа на свободата над подтисничеството, на любовта над омразата, на неподредената красота над подредения, изпълнен с условности живот.
Не мога да си го представя възрастен, не мисля, че бих могъл да го приема, неговата мантра е да бъде млад, усмихнат подигравателно на света, излишно свенлив и все пак гол, като един нов младенец… Абе не знам дали имам право да пиша всичко това, но ми харесва да играя с думите и да се опитвам да опиша нещата за него, така както ми идват на първа мисъл.
И не на поледно място ще запомня – All you need is love… Вярвам безрезервно в любовта, вярвам и на него!
* Само това е казал убиеца му, след като е седнал на бордюра да изчака полицията…