10 ноември в нашата младост и мечти

Някой направи група във Фейсбук – Къде бях на 10 Ноември 1989 г.? Реших да споделя историята на този ден. За мен като спомен са останали само есенната вечер, пътят, който ни се налагаше и реакциите на родителите ми. В интерес на истината отивахме на празненство – банкет за пенсионирането на баба ми – мога да си измисля хиляди глупости за самия банкет, да го опиша като пирът, след който е паднала властта и т.н., но това си беше просто едно празненство в централния градски ресторант с учрежденски гости, учрежденски подарък и един пенсионер..

На самата случка – 10 ноември привечер (17-19.30 ч.) бях в колата на нашите и пътувахме от Шумен към Силистра за годишнина на баба ми, май 55 години и пенсиониране (тя е родена на 10 ноември) и в някакво село от т.нар.”турски села” спряхме на площада за тоалет и тогава по радиото в колата с баща ми чухме извънредния осведомителен бюлетин на Хоризонт. Това помня оттогава,  както и вестника на следващия ден с образите на Живков и Младенов. Аз бях на 8 и харесвах повече Живков…

Помня, че майка ми и баща ми спореха нещо за Горбачов и гласността – те бяха фенове на перестройката, но доста по-умерени, дори леви. През август на следващата година, в нощта на пожара на партийния дом ме заведоха да гледам, беше много яко и съжалявам, че сега не ценим подобни събития – хората ги движеше една сила, вярваха и имаха много надежди. Понякога съжалявам за пропиляната младост на родителите ми и техните връстници – за една средна класа – обикновени хора, с обикновени желания за тях беше съвсем в реда на нещата да очакват положителна промяна – наскоро бяхме пътували за пръв път на семейна почивка “на запад”, имаха желание и те да разберат и “усетят” живота, но онази 89 и следващата 1990 напълно ги шокираха.

Помня още, че през 1990 г. за пръв път не ходихме на море, за мен понякога това беше и изнервящо, защото предишни години сме ходили по две седмици и напълно изперквах на жегата и лудницата – черноморието през 80-те не е като сега – беше ужасно пълно с чужденци и имаше може би в пъти по-малко заведения и пространство в курортите, за сметка на плажовете и природата, разбира се.

За пожара на партийния дом помня нещо много важно за мен – едно вътрешно усещане за несправедливост. Безспорно беше изключително зрелищно преживяване – наоколо свистеше и пукаше, непрекъснато се отдалечавахме, защото сградата топлеше все по-силно. Беше несправедливо това, как усилията на няколко поколения се пропиляваха, а на всичкото отгоре имах усещането за безнаказаност – хора хвърляха предмети, чупеха и кълняха горящата сграда – плашеше ме и идеята, че там вътре може да има затворени хора, които да не могат да избягат. Не знам колко след полунощ е било, но първите пожарни автомобили дойдоха доста по-късно – след като беше стопена някаква пристройка откъм стълбите на “Малко Търново”. За мен остана ужасът от разрушение и желание на част от хората за разрушение, все едно мъстяха за собственото си нищожество, мъст за пропилените възможности и откраднатата свобода.

Хайде стига толкова.