Много време мислих над тези думи. Не са изречени от българин, не е жив човека, убило го е обществото, същите онези лицемери, които винаги са на всяка барикада, най-отпред на всеки митинг и сборище, които първи участват в медийните скандали и раздухват това или онова. Та, убиха го човека, той имаше мечта, но го убиха най-верните му последователи, “посветените” мечтатели.
В България цъкаме с език и винаги си обясняваме нещата, ако не с турското робство, то поне с няколко неща извън нас и независещи от нас. Забравихме да протестираме, да се противопоставяме на поведение, което ни пречи, което ни унижава или ни кара да не се чувстваме комфортно.
Аз протестирам!
Протестирам, защото свикнахме да се взимат мерки само след смъртен случай, защото приемаме неприемливи неща за стандарт – на поведение, на мислене, на живот.
Всеки път когато минавам през подлеза на Орлов мост си го мисля – кога ще се счупи тая решетка и някой ще падне в дупката, за да я оправят?? Мисля си и още много такива неща. Не искам все да се налага хора като мен да мислят за това. Искам всеки да си върши работата!
Имам един извод от петъчния протест на студенти заради убийството на Стоян Балтов – различни партии и студентски организации коментираха, дори свикаха политически дискусии. След всичко това студентите сами се организираха на доста сериозен протест, а в един момент дори изгониха студентските организации, като се разграничиха от техните призиви! За мен това е зачатък на гражданско общество макар и в миниатюрни размери.
Мнението ми е, че трябва да се говори. Трябва да се показва, че няма безнаказани неща, трябва не да свикваме със смъртта по невнимание, а да сме чувствителни дори и за локвата пред блока, тогава има надежда и нашите мечти да се сбъднат.