Годината на пътуванията, на промените, на концертите, на събиране на плодовете на труда ми. Надявам се да имам сили да се зарадвам на всичко, което ще чуя, да усетя местата, които посетя и да осмисля положителното влияние на промяната.
Ще пиша все по-рядко. Не се учудвайте ако минем на режим с покани и ограничен достъп.
Честита нова година!
Юнуз Юнуз дава невероятно тълкувание на изприказваното през седмицата по повод предложения нов Закон за развитието на академичния състав. След разразилото се многословие и включването на различни (публични и непублични) гледни точки, изведнъж медиите противопоставиха БАН на университетите.
От друга страна, някой, който не е наясно, подковава министъра публично да говори за два типа университети – висши училища, които са “за” закона и такива, които са “против”… Е, да де, ама има ли образователен министър, който се е противопоставял на академичната общност в България и е бил успешен?!
Всички обективират един спор, за който не е ясно каква истина търси – по-качествени научни изследвания, по-добър обучителен процес, по-ясни процедури при предоставяне на звания на изследователите в България или какво?!
Имаме толкова феномени в това отношение – напр. български изследователи, които преподават в чуждестранни институции и работят в различни изследователски центрове и не са добре дошли в български университети и институти на БАН? Има много такива; Ще се радвам на примери доказващи обратното. Има в същото време много изследователи, които никога не са преподавали на студенти и докторанти и сега в новата ситуация, която описва проектозаконът, ще изпаднат естествено…
Подкрепям напълно логическото заключение на Юнуз, че един закон би трябвало да обективира реално случващи се процеси, а не да създава нови законови хипотези, които да усложняват и без това сложната система по кандидатстване, осигуряване на прозрачност, присъждане на титли и избор на изследователи. Това се отнася както за институциите, които биха пострадали поради липса на научен потенциал, така и тези, към които ще се завтекат всички млади и не толкова млади изследователи след влизане в сила на разпоредбите на настоящия проект.
Къде всъщност е уловката?! Във факта, че няма вакуум и както много често се случва пазарът ще определи какво ще стане с изследователите, които ще загубят работата си напр. в Търново, Смолян, Хасково, Шумен, Бургас или някое друго място с висше училище, филиал или департамент… На практика, по-добрите, по-пробивните и по-устойчивите изследователи по-лесно ще намерят институция, която би проявила интерес към тях. Интересът би бил взаимен – както на изследователя да се “продаде” максимално скъпо, така и на институцията да “купи” максимално перспективни (не казвам млади, защото според мен с това се спекулира).
Разбира се, има и друга страна на спора, особено опита за противопоставяне между министър Игнатов и ректора на СУ (на практика със СУ, като университет). Институции като СУ, ТУ-София, част от институтите на БАН ще загубят от закона в този или малко по-умерен вид, защото ще има и хора, които ще предпочетат да са първи в някой друг университет/изследователски център, а не да чакат 20 години, за да се реализират в “мастодонтите”. Това явление също има положителна и отрицателна страна – положителната е, че на тяхно място ще се появят други, а отрицателна, че всички ще загубят качествени кадри, но както казах вече – в природата вакуум не съществува.
Да живее свободният пазар и неговите противници 
Животът се променя, ние също. Ето и как се чувствам в момента – бял лист и купища думи. Дали ще ги изпиша, а дали някой някога ще ги изчете?
Простотата е в това да можем да си сложим всичко в джоба и да тръгнем по пътя. Всичко останало е излишно.
Някой направи група във Фейсук – Къде бях на 10 Ноември 1989 г.? Реших да споделя историята на този ден. За мен като спомен са останали само есенната вечер, пътят, който ни се налагаше и реакциите на родителите ми. В интерес на истината отивахме на празненство – банкет за пенсионирането на баба ми – мога да си измисля хиляди глупости за самия банкет, да го опиша като пирът, след който е паднала властта и т.н., но това си беше просто едно празненство в централния градски ресторант с учрежденски гости, учрежденски подарък и един пенсионер..
На самата случка – 10 ноември привечер (17-19.30 ч.) бях в колата на нашите и пътувахме от Шумен към Силистра за годишнина на баба ми, май 55 години и пенсиониране (тя е родена на 10 ноември) и в някакво село от т.нар.”турски села” спряхме на площада за тоалет и тогава по радиото в колата с баща ми чухме извънредния осведомителен бюлетин на Хоризонт. Това помня оттогава, както и вестника на следващия ден с образите на Живков и Младенов. Аз бях на 8 и харесвах повече Живков…
Помня, че майка ми и баща ми спореха нещо за Горбачов и гласността – те бяха фенове на перестройката, но доста по-умерени, дори леви. През август на следващата година, в нощта на пожара на партийния дом ме заведоха да гледам, беше много яко и съжалявам, че сега не ценим подобни събития – хората ги движеше една сила, вярваха и имаха много надежди. Понякога съжалявам за пропиляната младост на родителите ми и техните връстници – за една средна класа – обикновени хора, с обикновени желания за тях беше съвсем в реда на нещата да очакват положителна промяна – наскоро бяхме пътували за пръв път на семейна почивка “на запад”, имаха желание и те да разберат и “усетят” живота, но онази 89 и следващата 1990 напълно ги шокираха.
Помня още, че през 1990 г. за пръв път не ходихме на море, за мен понякога това беше и изнервящо, защото предишни години сме ходили по две седмици и напълно изперквах на жегата и лудницата – черноморието през 80-те не е като сега – беше ужасно пълно с чужденци и имаше може би в пъти по-малко заведения и пространство в курортите, за сметка на плажовете и природата, разбира се.
За пожара на партийния дом помня нещо много важно за мен – едно вътрешно усещане за несправедливост. Безспорно беше изключително зрелищно преживяване – наоколо свистеше и пукаше, непрекъснато се отдалечавахме, защото сградата топлеше все по-силно. Беше несправедливо това, как усилията на няколко поколения се пропиляваха, а на всичкото отгоре имах усещането за безнаказаност – хора хвърляха предмети, чупеха и кълняха горящата сграда – плашеше ме и идеята, че там вътре може да има затворени хора, които да не могат да избягат. Не знам колко след полунощ е било, но първите пожарни автомобили дойдоха доста по-късно – след като беше стопена някаква пристройка откъм стълбите на “Малко Търново”. За мен остана ужасът от разрушение и желание на част от хората за разрушение, все едно мъстяха за собственото си нищожество, мъст за пропилените възможности и откраднатата свобода.
Хайде стига толкова.
Отратен съм от реакцията на община Пловдив – кмета и няколко съветници, които са вдигнали цялата пловдивска общественост и са провалили културно събитие, заради единия .. “образ на България”.
Няма да се уморя да повтарям, че образът на България сме самите ние. Нашето отношение към нас самите, към заобикалящия ни свят, към всичко около нас и възприятието ни към него.
Уважавам позицията на Давид Черни, не защото одобрявам изразните му средства, а защото му стиска да предизвика всички държави в ЕС, с всичките им комплекси, всичко добре заровено под музейното лустро, красивите места, многото излъскани постижения и неща “с които да се гордеем”.
Аз се гордея със страната си и ме е срам от пишман-управници като въпросния Славчо.. Като започне да събира пари за сметките за ток на Столипиново, тогава няма да е сплескан, като сложи табели на английски в стария град, като напише на амфитеатъра, къв аджеба е този камънак там и що трябва да си викаме: “уаааау” като го видим..
Всеки може да е пич, като си го вади вдигнат, ама не всеки може да се гордее с това, че когато не му е вдигнат, има за какво да го уважават.. Друго, освен големия, дето те “плеска по челото” .. Нямам повече думи и тъй като смятам, че из интернет няма да пуснат отговора на Черни на български, а скоро ще го махнат оттам, където го намерих, ето:
Уважаеми Господин Кмете,
със съжаление научих, че вестта за моето посещение Ви е наскърбила и Вие сте ме обявили за персона нон грата в управлявания от Вас град. Искрено се надявам, че пловдивчани са достигнали до такава степен на безпроблемно съществуване и живеят така хармонично и охолно, че единственият проблем в живота им е черният парцал, който съм сложил в багажа си.
Всъщност аз идвам в Пловдив, за да внеса яснота в така коментирания казус. И да дам някои предложения, които ще ни помогнат да преодолеем недоразуменията.
Очевидно това, което вие нарекохте „турски кенеф” е наскърбило Вашите патриотични чувства. Не съм имал точно такава цел, но вече е късно да обяснявам какво съм искал да кажа. По-важното е как да излезем от тази ситуация.
Имам чувството, че Вас и Вашите съграждани е обидило най-вече изображението на дупката в тоалетната, която при повече фантазии може да се свърже с т.н.анално отверстие. Несъмнено това отверстие и дупката на тоалетната са свързани в една система. За съжаление, късно се усетих, че в страни, където доминира символно истинската мъжественост, дупката като ентропичен елемент обижда гражданите. Затова имам едно предложение.
Открих в Интернет един интересен пловдивски паметник – това, което пловдивчани наричат „Рендето”. Разсъждавайки защо с Ваше съгласие е вдигнато „Рендето”, а сте против „Дупката” и „Парцала”, стигнах до извода, че обяснението е във фалическата същност на пластиката издигната на Вашата улица. Готов съм, ако ми я предоставите, да я демонтирам, пренеса до Брюксел за моя сметка и да я издигна отново на територията на Европарламента. Така европейците ще се досетят, че истинският символ на Българщината трябва за стърчи нагоре – като устремен към небето здрав пенис.
Ако на някой не му е ясно, ще закача най-отгоре и Вашия трибагреник.Какъв по-добър символ на Вашата красива страна от един корав пенис или както разбрах, че му викате „хуй”. Единственото, което ще си позволя да направя от естетическа гледна точка, е малко да го сплесна.
С уважение : Давид Черни