В “Сега” по интересен начин засягат темата за публичното говорене, препечатвайки Times Higher education. Авторката използва феномен – технологично нововъведение в представянето на идеи/проекти, за да дефинира съвременните проблеми пред публичната реч.
Не съм много съгласен с нея за пълното отричане на презентирането като начин на работа. В същото време, знам от опита си, че е права по отношение на донякъде технологичния подход към нещата – ако наистина човек е подготвил 60 слайда и техниката забие е доста проблематично – губиш основен инструмент за работа. Наскоро ми се случи да оправям настройките на проектор, докато съм лектор и обучаемите ме чакат седнали и тихи в залата… Сложно е да се обясни напрежението, което ме обзе.
От друга страна, отдавна вече съществуват техники за работа със слайд шоу и както авторката споделя, презентатори като Ал Гор дори печелят от това, че “пускат” лекцията зад себе си.
Пак от опит мога да споделя за един впечатляващ пример – Кьел Нордстрьом, който по покана на HP България изнесе лекция на тема: Караоке комуникация в края на миналата година. Аз стоях зяпнал и не вярвах на очите си, опитвах се да разбера пластиката, да уловя движенията, да схвана ритъма, да систематизирам конструкцията на тази лекция, за да… правя така. Целта му беше да зяпнем и ние зяпнахме, всички! Той си качи крака на стол на първия ред и започна. Движеше се, говореше с кратки, прости изречения, описваше невероятно интересни примери и всичко това, почти без техника. Зад него имаше екран, който стоеше включен с картинка, той го сменяше през 5-10 минути, а повечето изображения бяха черно-бели или черно-зелени (както в зората на PC, през 80-те).
Аз научих незабравим урок – какво трябва да се постарае да направи човек, за да задържи вниманието върху себе си за повече от 15 минути – той успя за почти час и половина.
Темата е интересна. Ще я продължа.