Има един много красив момент в началото на тази песен. Педалът на касата на Джон Бонам е така настроен и е толкова тихо, че се чува скърцането при всяко местене. Три или четири пъти проскърцва и сякаш това е част от посланието на блуса, толкова много ми се плаче, че чак душата ми скърца за теб… а и тази китара, която реже въздуха…
Това е първият албум на Led Zeppelin (“III”, 1970), където вокала и китарата разполагат с отделни канали за запис и вече не се налага да се свири/пее по отделно, за да се получава музикалния ефект, който целят. Представете си как са го правели дотогава – ако вокала и китарата се смесят звука се изкривява нечовешки (като в онова парче на The Beatles, Revolution). Баси якото!
То било приятно да се пише за музика 🙂