Ако се опитам да обобщя за мен изминалата 2007 беше годината на имперските столици.
Толкова много мисли, знания и търсения, а в един момент по стечения на различни обстоятелства аз се оказах в няколко града, в които съм мечтаел да отида, като и в трите не бях по работа.
За Лондон и Истанбул съм писал впечатления, може би за “Окото на света” ще напиша и книга…, някога в някой друг живот. Но неочаквано за мен самия аз получих страхотни впечатления от двата основни града на бившата Австро-Унгарска империя. Градове с традиции, известни, тривиални, но винаги в представите ми различни и много далечни.
В Будапеща ме спечели очарованието на големината, огромните пространства и страхотните сгради, които последните 200 години “най-странните европейци” (така ги определям, защото за съжаление не мога да изляза от различни стереотипи, а повярвайте в Унгария не е лесно – може донякъде да се оправите ако владеете някакви скандинавски езици, но е толкова трудно да чете, да се ориентира човек, да пробва да говори с някого…) са построили по разни модели. Допадна ми архитектурата, допадна ми приликата с типично “нашенски” неща – първата реакция “я, икарус!” е преодоляна след сблъсъка с тези така известни ни “машини за масите”… Дори уличките и кварталите по нещо заприличват на нашия соц и в това има нещо хем тъжно, хем познато и приятно. Много си приличаме според мен с унгарците, дори и комплексите ни са еднакви.
Нас винаги са ни били големите, силните, организираните, умните… Имаме велика история, за кратко сме били империи – ние на Словото, те Свещена римска, но в последния век сме загубили доста – територии, население и т.н. Това си е вече за изследване на културните прилики и различия.
Виена – дотук с предубежденията!
Винаги съм приемал Виена като нещо далечно, лъскаво и чуждо. Трябва да призная, че съм грешал. Виена е точно това, което преди векове е бил Балканския полуостров за хората от Азия и тези от Западна Европа – началото и края на цивилизацията. Оттук започва и свършва всичко. Видяното – магазини, улици, ред, начин на живот, социални и етнически групи ми даде много интересна картина за съвременния живот на една бивша империя, която още тлее и като че ли лъска своето бляскаво минало в очакване средата, този пъп на Европа, отново да блесне и стане център на събития, политика, балове…
В момента Виена е една огромна борса, една банка, една малка гаричка по пътя на глобалната икономика, където се провеждат годишни конгреси на гилдии, важни политически срещи, тук зимува ООН, тук ще има Европейско по футбол, тук е средата центъра на централната държава. В същото време толкова близка до нас и нашето ежедневие – недоволни от ЕС, болезнени националисти, комплексирани от двете си национални катастрофи.
Има едно изкушение във Виена. Има някакъв вид музейна култура – показват си всичко, ама ако е бляскаво и имперско. Ще дам пример – Сиси или Елизабет Баварска, както е по известна е императрица на Австро-Унгария. В нейния дворец в Корфу, човек може да разбере, че това е една нещастна, недоволна и несъгласна със статуквото жена. Виена я използва като Моцарт – тя е единия от двата инструмента за продажба на сувенири, на музейни експонати, дори на дворцови експозиции. В същото време Виена разполага с един от най-интересните европейски културни феномени – различни малцинства и групи живеят вече десетилетия в този град – вече дори има азиатски и балкански квартали, всичко това е толкова интересно и би могло да продава много повече този град, като място за междукултурно съжителство и диалог, но ето че имперското минало е по-важно за тях.
Така изглежда града на 1 януари, малко след като е валял сняг и е изгряло силно слънце.
А така вечерта преди това, когато слънцето не искаше да се скрие, въпреки че му беше време.