1984

Капитал “учтиво” следи темите за образованието в България. Тематизират всяка стъпка на министерството на образованието и като че ли опитват да дават чужд опит. Може би през 1995 г. това би било полезно за всички – чиновници, общественост, учители.. Ние се намираме в края на първото десетилетие на XXI в. и всеки отделен човек би могъл да се информира за развитието на училищната политика в различни държави, на отделните континенти и т.н.
Полезно би било медии като Капитал, Дневник, специализираните им издания, всички с целева група българския бизнес да дават подкрепа и информират за стъпките, които извършва държавата по отношение на подобряване на образователната инфраструктура. Като че ли свикнахме да намираме намеци за корупция и некадърност, винаги когато става дума за образование по страниците на тези медии.
В министерството на Даниел Вълчев работят много млади и квалифицирани експерти, които разбира се не могат да коменсират десетилетията “нищоправене” или спиране на реформи и крайни мерки. Дори и в идеална ситуация трябват години усилен труд, за да може българското училище да стане обективно, полезно на учениците, със съвременни методи на преподаване, добре заплатени и мотивирани учители. Не един, ами трима министри като Вълчев, които имат политическата воля да променят няма да бъдат достатъчни, за да надмогнат инерцията.
Какво за статията в Капитал – ето я и нея. Мнението ми, е че като много други политизирани неща в България и тук се обсъжда не проблема и възможностите за решение, а взетите мерки и тяхната несъстоятелност. Сами по себе си всякакви мерки за решение на който и да е неназован проблем, са безсмислени. Какво имам предвид?
Много от причините за проблемите в УЧИЛИЩЕТО, не в образователната система като цяло, са продукт на липсата на воля за създаване и следване на общи правила за всички! Аз съм бил ученик от 1986 до 1999 г. и съм преживял 3 реформи – в началното, основното и средното. Не смятам, че това като цяло ми е повлияло, смятам че капацитета и интелекта на учителите ми са ме водили напред, а не възпитателните им методи. Възпитанието е функция на семейството и близките, а училището само дообяснява света по разбираем и “социален” (т.е. интеграционен) начин.
Престилките и правилата ще помогнат на обществото да се погрижи за децата си (всички до 12 клас са деца). Дали това е най-правилния начин не знам и не мога да твърдя отговорно, но смятам, че всяка стъпка към ангажиране на децата е полезна и ще подпомогне създаването на отговорни и ангажирани личности. Това е нужно на обществото ни, а не нихилисти и невротизирани и агресивни създания без елементарни обноски и чувство за отговорност. Защо като ученик съм почиствал двора на училището, пред блока, ходил съм да помагам в различни обществени инициативи и всичко това извън учебно време? Какво пречи в настоящия момент това да правят и днешните ученици – колко градинки има за чистене, колко паркове стоят безстопанствени, колко полезни еко или спортни инициативи биха могли да развият тяхното общностно чувство.
В съпротивите срещу промените виждам нежелание на обществото да поеме отговорността си за децата на България, т.нар. “бъдеще”, което звучи толкова нелепо при вида на мръсния училищен двор с празните пластмасови бирени бутилки, ползваните презервати в тревата и тук-там спринцовки с игли и целофан.. Дано описаната от мен картина да е крайна, аз искам нещата да бъдат по-организирани, за да няма крайни състояния, защото те винаги компенсират липсата на едно или друго нещо – семейство, училище, общност..