1984

Случайно видях, че през м. Юли 2008 г. съм се вълнувал от проблемите с полицейщината, показните акции и уникалността на явлението ДАНС.

Очевидно не сме преодолели сюрреализма на ситуацията. Имам неприятното усещане, че две бандитски групи – едната на власт, а другата в опозиция си играят на Чикаго през 20-те на XX в. Ако ние не сме достатъчно израстнало общество за нови художествени форми като сюрреализъм, ние всъщност живеем в някакъв абсурд, който наричаме реалност.

В същото време, защото знаем как се работи “по български” информация тече отвсякъде, вкл. и от тайните служби, а медиите са полудели.

Днес съм в по-специално настроение. Не знам дали е защото остарях/помъдрях или по-скоро се натрупаха доста впечатления..

Едно интервю с Калина Андролова ме потресе. Един феномен осъзнах – аз не харесвах нейния стил и начин на писане в L’Europeo, а в един момент сега ми стана супер симпатична и говореща на моя език. Не знам как се случи.
Интервюто е потресаващо – от него мога да извадя две сентенции – едната за това, че ние всички правим живота около нас такъв, какъвто е и ако позволяваме да ни тъпчат трябва да свикваме с калта, а другото, че всеки скок, статут и постижение трябва да се осмислят и изживяват – еволюционните изменения невинаги водят до прогрес и развитие.

Май много сложно се изразих. По-добре я прочетете!

Предколедно получих най-якия подарък, който съм искал от известно време.

Големият взрив

Тази книга на достъпен език разказва неща, за които всеки се пита, всеки има представа, но дори и най-смелите представи се оказват грешни когато човек разгърне това четиво. Рядко се случва нещо толкова сложно и изискващо години усилена подготовка да е толкова достъпно за един обикновен човек приключил с физиката, математиката и другите науки за света и космоса преди много години.

Прави ми впечатление колко силно авторите са искали да предадат знания трупани с десетилетия и поне внушението, че и това като всичко останало е въпрос на гледна точка ги прави герои в моите очи! Вече знам какво ще четат децата ми преди задължителната училищна литература

Роналд ни напомня нещо изключително важно. Няма наследство без хора. Няма смисъл да правим каквото и да е за туризма и населените места, ако лишим хората от спомена, от красотата и уникалността на направеното от тези преди нас.

Явно навсякъде управленците се оправдават с кризата и реформират къде каквото има, а някъде направо затварят, за да намалят разходи. Какво обаче се случва с неща като железницата в планината, която е единствената връзка на група села със света? Тя е забележителност за всеки нов там и освен това ни позволява да се насладим на красотата на природата и да докоснем нещо, открито от хората в миналото и запазено ей така, просто от времето.

Тук имаме такава железница от Добринище до Велинград, ако не се лъжа. Сещам се за това когато мина през Юндола или когато съм на гарата в Банско, която ме връща 150 години назад и само надзъртам да видя господата с бомбета и бастони, хванати подръка с госпожи с виенски рокли..

Кризата ще мине, дано след нея не забравим тези красоти!