Честита нова година!

Всички обективират един спор, за който не е ясно каква истина търси – по-качествени научни изследвания, по-добър обучителен процес, по-ясни процедури при предоставяне на звания на изследователите в България или какво?!
Имаме толкова феномени в това отношение – напр. български изследователи, които преподават в чуждестранни институции и работят в различни изследователски центрове и не са добре дошли в български университети и институти на БАН? Има много такива; Ще се радвам на примери доказващи обратното. Има в същото време много изследователи, които никога не са преподавали на студенти и докторанти и сега в новата ситуация, която описва проектозаконът, ще изпаднат естествено…

Подкрепям напълно логическото заключение на Юнуз, че един закон би трябвало да обективира реално случващи се процеси, а не да създава нови законови хипотези, които да усложняват и без това сложната система по кандидатстване, осигуряване на прозрачност, присъждане на титли и избор на изследователи. Това се отнася както за институциите, които биха пострадали поради липса на научен потенциал, така и тези, към които ще се завтекат всички млади и не толкова млади изследователи след влизане в сила на разпоредбите на настоящия проект.

Къде всъщност е уловката?! Във факта, че няма вакуум и както много често се случва пазарът ще определи какво ще стане с изследователите, които ще загубят работата си напр. в Търново, Смолян, Хасково, Шумен, Бургас или някое друго място с висше училище, филиал или департамент… На практика, по-добрите, по-пробивните и по-устойчивите изследователи по-лесно ще намерят институция, която би проявила интерес към тях. Интересът би бил взаимен – както на изследователя да се “продаде” максимално скъпо, така и на институцията да “купи” максимално перспективни (не казвам млади, защото според мен с това се спекулира).

Разбира се, има и друга страна на спора, особено опита за противопоставяне между министър Игнатов и ректора на СУ (на практика със СУ, като университет). Институции като СУ, ТУ-София, част от институтите на БАН ще загубят от закона в този или малко по-умерен вид, защото ще има и хора, които ще предпочетат да са първи в някой друг университет/изследователски център, а не да чакат 20 години, за да се реализират в “мастодонтите”. Това явление също има положителна и отрицателна страна – положителната е, че на тяхно място ще се появят други, а отрицателна, че всички ще загубят качествени кадри, но както казах вече – в природата вакуум не съществува.

Да живее свободният пазар и неговите противници

На самата случка – 10 ноември привечер (17-19.30 ч.) бях в колата на нашите и пътувахме от Шумен към Силистра за годишнина на баба ми, май 55 години и пенсиониране (тя е родена на 10 ноември) и в някакво село от т.нар.”турски села” спряхме на площада за тоалет и тогава по радиото в колата с баща ми чухме извънредния осведомителен бюлетин на Хоризонт. Това помня оттогава,  както и вестника на следващия ден с образите на Живков и Младенов. Аз бях на 8 и харесвах повече Живков…

Помня, че майка ми и баща ми спореха нещо за Горбачов и гласността – те бяха фенове на перестройката, но доста по-умерени, дори леви. През август на следващата година, в нощта на пожара на партийния дом ме заведоха да гледам, беше много яко и съжалявам, че сега не ценим подобни събития – хората ги движеше една сила, вярваха и имаха много надежди. Понякога съжалявам за пропиляната младост на родителите ми и техните връстници – за една средна класа – обикновени хора, с обикновени желания за тях беше съвсем в реда на нещата да очакват положителна промяна – наскоро бяхме пътували за пръв път на семейна почивка “на запад”, имаха желание и те да разберат и “усетят” живота, но онази 89 и следващата 1990 напълно ги шокираха.

Помня още, че през 1990 г. за пръв път не ходихме на море, за мен понякога това беше и изнервящо, защото предишни години сме ходили по две седмици и напълно изперквах на жегата и лудницата – черноморието през 80-те не е като сега – беше ужасно пълно с чужденци и имаше може би в пъти по-малко заведения и пространство в курортите, за сметка на плажовете и природата, разбира се.

За пожара на партийния дом помня нещо много важно за мен – едно вътрешно усещане за несправедливост. Безспорно беше изключително зрелищно преживяване – наоколо свистеше и пукаше, непрекъснато се отдалечавахме, защото сградата топлеше все по-силно. Беше несправедливо това, как усилията на няколко поколения се пропиляваха, а на всичкото отгоре имах усещането за безнаказаност – хора хвърляха предмети, чупеха и кълняха горящата сграда – плашеше ме и идеята, че там вътре може да има затворени хора, които да не могат да избягат. Не знам колко след полунощ е било, но първите пожарни автомобили дойдоха доста по-късно – след като беше стопена някаква пристройка откъм стълбите на “Малко Търново”. За мен остана ужасът от разрушение и желание на част от хората за разрушение, все едно мъстяха за собственото си нищожество, мъст за пропилените възможности и откраднатата свобода.

Хайде стига толкова.

Уважаеми Господин Кмете,

със съжаление научих, че вестта за моето посещение Ви е наскърбила и Вие сте ме обявили за персона нон грата в управлявания от Вас град. Искрено се надявам, че пловдивчани са достигнали до такава степен на безпроблемно съществуване и живеят така хармонично и охолно, че единственият проблем в живота им е черният парцал, който съм сложил в багажа си.

Всъщност аз идвам в Пловдив, за да внеса яснота в така коментирания казус. И да дам някои предложения, които ще ни помогнат да преодолеем недоразуменията.

Очевидно това, което вие нарекохте „турски кенеф” е наскърбило Вашите патриотични чувства. Не съм имал точно такава цел, но вече е късно да обяснявам какво съм искал да кажа. По-важното е как да излезем от тази ситуация.

Имам чувството, че Вас и Вашите съграждани е обидило най-вече изображението на дупката в тоалетната, която при повече фантазии може да се свърже с т.н.анално отверстие. Несъмнено това отверстие и дупката на тоалетната са свързани в една система. За съжаление, късно се усетих, че в страни, където доминира символно истинската мъжественост, дупката като ентропичен елемент обижда гражданите. Затова имам едно предложение.

Открих в Интернет един интересен пловдивски паметник – това, което пловдивчани наричат „Рендето”. Разсъждавайки защо с Ваше съгласие е вдигнато „Рендето”, а сте против „Дупката” и „Парцала”, стигнах до извода, че обяснението е във фалическата същност на пластиката издигната на Вашата улица. Готов съм, ако ми я предоставите, да я демонтирам, пренеса до Брюксел за моя сметка и да я издигна отново на територията на Европарламента. Така европейците ще се досетят, че истинският символ на Българщината трябва за стърчи нагоре – като устремен към небето здрав пенис.

Ако на някой не му е ясно, ще закача най-отгоре и Вашия трибагреник.Какъв по-добър символ на Вашата красива страна от един корав пенис или както разбрах, че му викате „хуй”. Единственото, което ще си позволя да направя от естетическа гледна точка, е малко да го сплесна.

С уважение : Давид Черни

Откакто имаше “боклучена криза” в София нещата много се промениха. Отдавна исках да напиша това, но все сърце не ми даваше, защото в основата си е от онези прозрения, които хем ни давят, хем нищо не правим, за да променим поне зависещото от нас.
Сега, няколко месеца след изключването на химическия завод на Кремиковци и немного успешните, но все пак опити на общината да раздвижи всичките видове почистване има някакъв видим ефект – въздуха е по-чист, улиците не са чак толкова прашни и дори се виждат ниските бордюри и т.н.
Замислих се още над нещо – първите ми спомени от София са отпреди 25-26 години. Тогава градът не беше по-малко кален и прашен, с малката особеност, че тогава камиони миеха поне по два пъти всяка седмица дори и малките междублокови улички.. Дано отново видим подобна грижа, през последните години се мият само основни булеварди и то веднъж годишно, представете си ако цапаме още по-малко и изискваме миене на квартала поне веднъж месечно.

Хайде стига съм мечтал! А, човекът го е казал това за София в средата на 19 век, преди освобождението

Основните теми, които ме вълнуваха тези месеци бяха:
- пътуванията ми;
- различните концерти;
- реформите в образованието (защо ли не се учудвам);
- бъдещите ми пътувания.

Като гледам през следващите месеци ще пиша основно за различни места, тъй че отсега си знайте като влизате тук, ще има нескопосан опит за маркетиране на малко или недобре известни места, за които искам да разкажа.

Хайде и със здраве!

* * *

Няма да забравя цял живот случката от едно вечерно предаване на Георги Коритаров, когато беше поканил тогавашния главен секретар на МВР, Бойко Борисов и говореха за тогавашен скандал с т. нар. “сересета” (специалните разузнавателни средства). Поради тогавашната гореща тема за първия Биг Брадър по Нова тв, водещия пита Бате Бойко какво мисли за упреците, че полицията е един съвременен Биг Брадър. На този въпрос Бойко започна политически отговор как полицията се е сдобила с нова техника и е много по-конкурентна спрямо престъпниците, но дори той завижда на Нова тв за техниката в къщата на Биг Брадър. Коритаров не очакваше подобен отговор, но захапа направо Бойко – нямал предвид къщата, имал предвид романа на Джордж Оруел.. Бойко помълча и се опита да смени темата, след което Коритаров му разказа накратко за държавата на Големия брат, обществото и следенето там.

* * *

Днес отново се изумих на медиите, за които не бях писал скоро (поне от последния скандал с матурите и изумително глуповатата статия на Капитал от март 2009 г.). Те се опитват да ни внушат, че мерки против преписване, като поставяне на камери в училищата са вредни за децата, а самите деца се обезсърчават и току виж намаляват качеството на работите си по време на матурите! Години наред ми се е налагало да наблюдавам как навсякъде – в училище, на курсове, на обучения, в университета се приема за нормално ако нещо не разбираш да препишеш, а дори и понякога се описват “геройства” като поставяне на готови принтирани теми в казанчетата на тоалетната в предишния ден или зашиване на умалени ксерокопия на учебника по еди-какво-си в хастара на полата.. Виждал съм какво ли не, признавам и аз съм правил опит да преписвам. Струва ми се, че всеки положителен опит за налагане на ред при нас, в България се сблъсква с неразбирането, а понякога дори и със съзнателна съпротива от страна на обществото.
Забраната за преписване и административните наказания са напълно задължителни ако искаме да има млади хора, които да могат да мислят и да се изразяват. Не знам дали на друго място по света има шега, че да препишеш от една книга е плагиатство, да препишеш от две компилация, а от повече, авторство?!? Знам от приятели, които са учили в Северна Европа и САЩ, че дори и най-елементарното есе се оценява най-вече за оригиналност на мнението и умение за интерпретация на източник. При нас винаги се е получавало така, че се мотивира запомнянето на огромни количества готови чужди мисли – една от причините да не отида на нито един кандидатстудентски изпит по литература!!! Помня, че ми се наложи да зубря няколко седмици критика, която обяснява с мноооого дълги и сложни думи и словосъчетания какво е отношението на Ботев към майка, невеста и родина, за да се явя на матура и да получа диплома за средно образование.. Но спри сърце!
С риск да направя обобщение за всички българи, смятам че не обичаме да поемаме отговорност и затова поведение като министерското, да сложиш камери в училищата, за да санкционираш преписвачите, а през останалото време тези камери да помагат на ръководството да види кой е изпочупил чинове и прозорци, се възприема едва ли не като насилническо от страна на властите. Мнението ми е, че нашето съзнание с годините се е изродило в такива причудливи форми, че дори съществуват родители, които биха се скарали на учител или директор, ако им покаже как техния малък питомец изпива 2 литра бира, след което чупи най-демонстративно прозорците на третия етаж на училището щото “..е най-куул, копеле!”
Поведението на децата е мерило за културата на тях и родителите им, като това невинаги е приложимо, но до голяма степен е във взаимовръзка, особено когато става дума за училище и поведение в обществото – все пак двете неща са взаимно свързани, а и дето има една приказка – “първите седем години” са все пак в семейна среда.