Откакто имаше “боклучена криза” в София нещата много се промениха. Отдавна исках да напиша това, но все сърце не ми даваше, защото в основата си е от онези прозрения, които хем ни давят, хем нищо не правим, за да променим поне зависещото от нас.
Сега, няколко месеца след изключването на химическия завод на Кремиковци и немного успешните, но все пак опити на общината да раздвижи всичките видове почистване има някакъв видим ефект – въздуха е по-чист, улиците не са чак толкова прашни и дори се виждат ниските бордюри и т.н.
Замислих се още над нещо – първите ми спомени от София са отпреди 25-26 години. Тогава градът не беше по-малко кален и прашен, с малката особеност, че тогава камиони миеха поне по два пъти всяка седмица дори и малките междублокови улички.. Дано отново видим подобна грижа, през последните години се мият само основни булеварди и то веднъж годишно, представете си ако цапаме още по-малко и изискваме миене на квартала поне веднъж месечно.

Хайде стига съм мечтал! А, човекът го е казал това за София в средата на 19 век, преди освобождението

Харесват ми метафорите за “гражданите” от Перник и Радомир. Изобщо допада ми тезата, че ние сме си виновни за боклука пред къщите, за боклуците в отношенията, за задръстения ни град, задръстените ни мозъци, евтината столица – всичко е евтино, защото ние сме скъпи. Скъпим се на крайни мерки, скъпим се на драстични стъпки – скъпо ни е да се затворим в града си и да развиваме другите градове, защото столицата ни е малка, но и мръсна, грозна, но и пълна с преселници и те все повече я поевтиняват, защото санитарните им нужди са на ръба, на ръб на който ние си мислим, че не бихме живели, но заживяваме, съжителствайки си с тях.