1984 » свобода

10 ноември в нашата младост и мечти

Dobromir Dobrev — Sun, 01 Nov 2009 21:12:26 +0000

Някой направи група във Фейсбук – Къде бях на 10 Ноември 1989 г.? Реших да споделя историята на този ден. За мен като спомен са останали само есенната вечер, пътят, който ни се налагаше и реакциите на родителите ми. В интерес на истината отивахме на празненство – банкет за пенсионирането на баба ми – мога да си измисля хиляди глупости за самия банкет, да го опиша като пирът, след който е паднала властта и т.н., но това си беше просто едно празненство в централния градски ресторант с учрежденски гости, учрежденски подарък и един пенсионер..

На самата случка – 10 ноември привечер (17-19.30 ч.) бях в колата на нашите и пътувахме от Шумен към Силистра за годишнина на баба ми, май 55 години и пенсиониране (тя е родена на 10 ноември) и в някакво село от т.нар.”турски села” спряхме на площада за тоалет и тогава по радиото в колата с баща ми чухме извънредния осведомителен бюлетин на Хоризонт. Това помня оттогава, както и вестника на следващия ден с образите на Живков и Младенов. Аз бях на 8 и харесвах повече Живков…

Помня, че майка ми и баща ми спореха нещо за Горбачов и гласността – те бяха фенове на перестройката, но доста по-умерени, дори леви. През август на следващата година, в нощта на пожара на партийния дом ме заведоха да гледам, беше много яко и съжалявам, че сега не ценим подобни събития – хората ги движеше една сила, вярваха и имаха много надежди. Понякога съжалявам за пропиляната младост на родителите ми и техните връстници – за една средна класа – обикновени хора, с обикновени желания за тях беше съвсем в реда на нещата да очакват положителна промяна – наскоро бяхме пътували за пръв път на семейна почивка “на запад”, имаха желание и те да разберат и “усетят” живота, но онази 89 и следващата 1990 напълно ги шокираха.

Помня още, че през 1990 г. за пръв път не ходихме на море, за мен понякога това беше и изнервящо, защото предишни години сме ходили по две седмици и напълно изперквах на жегата и лудницата – черноморието през 80-те не е като сега – беше ужасно пълно с чужденци и имаше може би в пъти по-малко заведения и пространство в курортите, за сметка на плажовете и природата, разбира се.

За пожара на партийния дом помня нещо много важно за мен – едно вътрешно усещане за несправедливост. Безспорно беше изключително зрелищно преживяване – наоколо свистеше и пукаше, непрекъснато се отдалечавахме, защото сградата топлеше все по-силно. Беше несправедливо това, как усилията на няколко поколения се пропиляваха, а на всичкото отгоре имах усещането за безнаказаност – хора хвърляха предмети, чупеха и кълняха горящата сграда – плашеше ме и идеята, че там вътре може да има затворени хора, които да не могат да избягат. Не знам колко след полунощ е било, но първите пожарни автомобили дойдоха доста по-късно – след като беше стопена някаква пристройка откъм стълбите на “Малко Търново”. За мен остана ужасът от разрушение и желание на част от хората за разрушение, все едно мъстяха за собственото си нищожество, мъст за пропилените възможности и откраднатата свобода.

Хайде стига толкова.

Утопия и другите страни

Dobromir Dobrev — Wed, 12 Nov 2008 12:06:16 +0000

Страхотно есе на студентката в културология на СУ, Юлия Роне във вестник Сега.
Напомни ми студентските години и усещането какво е да откриваш, да си на “среща” със знанието и опита, да се чувстваш на ново място, да виждаш всеки нов човек и да усещаш силата на обмена, на разбирането и общуването. Усетих как ми липсва това, как стреса и ежедневието убиват в мен спомените за онези дни.
Всичко в Университета беше възможно – да изпиеш нещо с преподавател, да затвориш булевард или кръстовище, да не се прибереш и да не спиш, а да останеш през нощта някъде там между библиотеката, двора и аудиторията, защото усещаш свободата и разговора не може да свърши с последния транспорт или с нещо друго.
СУ става на 120 години, но там винаги се срещаме на 19 и сме млади

Бенджамин Франклин – свободата и сигурността през 18 век

Dobromir Dobrev — Mon, 10 Nov 2008 00:59:07 +0000

He who sacrifices freedom for security deserves neither.

Мисъл на Бенджамин Франклин от 70-те години на 18 в. Когато четох новите предложения за промените в Закона за електронните съобщения се сетих за нея.
Общо взето никаква писмена комуникация няма да е тайна и лична за 1 година, ако закона влезе в сила. Не вярвам в сериозното му прилагане, съдейки по техниката, с която разполагат в Районните, но все пак е ограничение на единственото ни съкровено право – на лична и тайна кореспонденция.
За първи път се сблъсках с този феномен, когато опитах да използвам публичен интернет терминал на летището в Рим. То щеше да ме допусне безплатно до пощенската ми кутия, но ми каза, че за да използвам услугите там на летището трябва да се съглася да се снимам. Не се снимах!

Обичаме ли жертвите на собственото си безсилие?

Dobromir Dobrev — Mon, 02 Jun 2008 09:44:57 +0000

Всяка година на 02 юни мисля едно и също нещо. Някак като натрапчива и налудничава мисъл. А ако не беше умрял, а ако се беше спасил? Каравелов се е “спасил” и умира доволно месеци след Освобождението в Русчук от лютия боб на жена си.
Как биха живели Ботев, Левски и останалите наречени Апостоли за свободата. Дали нямаше да им е малко трудно в новото общество. Борбата за власт, постове, доживотни пенсии за “храброст” по време на трудните времена – 1876-1878 г.
На нас историците ни е забранено да боравим с “ако беше станало, то…..”, но на нас хората ни е присъщо да се съмняваме, да се измъчваме от размисли, да чувстваме вина. Аз си мисля за това всяка година, по едно и също време. Сирените не ми помагат да измисля отговор, малко правят по-съпричастни хората…
Още нещо ми напомнят тези сирени – пет години поред в Класическата тези сирени виеха винаги в часа ни по литература. Не знам защо се случваше така, но това ми въздействаше още по-силно, защото Любов Шишкова, учителката ми по литература винаги намираше начин да ни припомни до степен в която десет години по-късно аз продължавам да мисля за Ботев и неговото послание.
Мнението ми е, че сме толкова безсилни пред себе си да признаем грешките на “националното” си развитие, че винаги намираме утеха в тях – жертвите ни. Те са жертвали себе си, за да можем ние да се гордеем с нещо. Всеки от тях повтаря жертвата на божия син, за да изкупи нашите грешки, малодушие, предателство… Но ние не сме знаели и винаги вдигаме рамене учудени.
Това ми напомня винаги и още нещо – до каква степен в нас се е вкоренила битовата вяра. За нас всеки един от тях е новият Христос, нашата жертва, нашето изкупление. Аз пък все се надявам, че един ден ще повярваме в собствените си сили, защото това съм научил от Ботев и Левски – не е важно как ще се управляваме и под какъв “строй”, важно е да се гордеем с постъпките си и да сме заедно.

Свободно движение на хора и ресурси

Dobromir Dobrev — Sun, 06 Apr 2008 12:35:47 +0000

Вече почти един месец съм свободен от ангажимента да посещавам офис, да се представям като “работещ за…”, да ходя по срещи, на които ме изпращат моите ръководители.
От 14 март съм самостоятелен електрон, който има възможност да взима решения какво ще работи, кога и с кого. Всички тези неща си имат както плюсове, така и минуси.
Ставам малко преди 9 ч., пия спокойно кафе, всъщност ставам когато ми се става, защото когато човек не е под непрекъснато напрежение организма му намира вътрешните сили да се зареди и не е проблем да спиш по 6 часа и да си свеж всеки ден.
От друга страна работата вкъщи е нещо много коварно, тъй като човек се самоорганизира и има голям риск да се разсее, успокои и да си дава повече почивка, отколкото може да си позволи. Аз наваксвам всичко това с юркане от страна на хората, с които работя .
Междувременно се разкъсвам и от още нещо – много мои познати и приятели, които работят сами или са работили като самонаети постепенно се преориентират и се връщат към работата за работодател, за компания, където някой друг организира бизнеса, поръчките, проектите, продажбите, а ти получаваш задания, срокове и изисквания…, както и фиш в края на месеца. Това ме притесни, тъй като аз направих обратната стъпка – от фирмата навън, самоосигуряване, собствена фирма, собствен офис и всичко да се самоорганизира…
Ако познавате бизнес ангели, инвеститори или някой който иска да обучава служителите си как да пишат и изпълняват евро-проекти дайте ги насам.

I Just Shot John Lennon* (08.12.1980)

Dobromir Dobrev — Sat, 08 Dec 2007 20:58:47 +0000

Някой ден ще отида до Дакота Билдинг, на входа на Сентрал парк в Ню Йорк. Много често и пред хора съм се заричал да не стъпвам в Щатите – една от причините да отида е това място. 27 години – тогава той е умирал, а ние сме се раждали – моя свят, колкото и да се опитвам да си го представя и отпреди това започва 48 дни по-късно. Жалко!
Исках да видя неговия свят, света който го приемаше за “империалистическо зло” и за агент на комунизма едновременно… Колко двойнствено, но пък той бе човек на контрастите и най-важното – свободен. Не знам как се е чувствал, но когато си припомня, че нещо ме прави по-малко свободен си спомням и за него.
Той, като вид избавление, като “икона” (той все пак е казал, че “Бийтълс” са по-известни от Иисус…), като нещо, което е мерило за свободност. Не помня кога за пръв път, но когато съм чул за него съм започнал да си представям точно това – птица, свобода, полет… Когато майка ти ти каже на три и нещо годинки – “този чичко е много добър и е помогнал на много хора”, какво да си помислиш?
Този ден за мен е празничен, не знам дали, защото съдбата ни, политическите ни залитания и целия ни свят не са направили краткия му живот една победа на свободата над подтисничеството, на любовта над омразата, на неподредената красота над подредения, изпълнен с условности живот.
Не мога да си го представя възрастен, не мисля, че бих могъл да го приема, неговата мантра е да бъде млад, усмихнат подигравателно на света, излишно свенлив и все пак гол, като един нов младенец… Абе не знам дали имам право да пиша всичко това, но ми харесва да играя с думите и да се опитвам да опиша нещата за него, така както ми идват на първа мисъл.
И не на поледно място ще запомня – All you need is love… Вярвам безрезервно в любовта, вярвам и на него!

* Само това е казал убиеца му, след като е седнал на бордюра да изчака полицията…