1984 » общество

Размисъл

Dobromir Dobrev — Sun, 25 Jul 2010 16:07:57 +0000

От многото мрежи и споделяне остана малко встрани реалното писане тук. След многото изговорено за тандема Маринов-Евтимов-Русев, ето и мнението, което по-най задоволителен начин отразява и моето отношение към химна на МВР – http://ralitsakovacheva.blogspot.com/2010/07/blog-post.html
Браво на Ралица! Тя е успяла да хване тънкия момент с отношението на медиите към полицията и в същото време онези дълбоко познати на всички елементи от поведението на родния полицай, който не само ни пази, но дори и в много отношения е вреден за отделния гражданин, а оттам и за обществото.
Разликата както винаги е тънка, толкова тънка, че почти не и обръщаме внимание.

При борбата с корупцията има един много важен похват – трябва да се действа крайно, да се обяснява на обществото защо и да се казва какво се е получило. Всичко останало е евтина реклама и маркетиране на обществени нагласи и очаквания.

За Бога деца, не учете!

Dobromir Dobrev — Sun, 01 Mar 2009 11:00:50 +0000

Капитал “учтиво” следи темите за образованието в България. Тематизират всяка стъпка на министерството на образованието и като че ли опитват да дават чужд опит. Може би през 1995 г. това би било полезно за всички – чиновници, общественост, учители.. Ние се намираме в края на първото десетилетие на XXI в. и всеки отделен човек би могъл да се информира за развитието на училищната политика в различни държави, на отделните континенти и т.н.
Полезно би било медии като Капитал, Дневник, специализираните им издания, всички с целева група българския бизнес да дават подкрепа и информират за стъпките, които извършва държавата по отношение на подобряване на образователната инфраструктура. Като че ли свикнахме да намираме намеци за корупция и некадърност, винаги когато става дума за образование по страниците на тези медии.
В министерството на Даниел Вълчев работят много млади и квалифицирани експерти, които разбира се не могат да коменсират десетилетията “нищоправене” или спиране на реформи и крайни мерки. Дори и в идеална ситуация трябват години усилен труд, за да може българското училище да стане обективно, полезно на учениците, със съвременни методи на преподаване, добре заплатени и мотивирани учители. Не един, ами трима министри като Вълчев, които имат политическата воля да променят няма да бъдат достатъчни, за да надмогнат инерцията.
Какво за статията в Капитал – ето я и нея. Мнението ми, е че като много други политизирани неща в България и тук се обсъжда не проблема и възможностите за решение, а взетите мерки и тяхната несъстоятелност. Сами по себе си всякакви мерки за решение на който и да е неназован проблем, са безсмислени. Какво имам предвид?
Много от причините за проблемите в УЧИЛИЩЕТО, не в образователната система като цяло, са продукт на липсата на воля за създаване и следване на общи правила за всички! Аз съм бил ученик от 1986 до 1999 г. и съм преживял 3 реформи – в началното, основното и средното. Не смятам, че това като цяло ми е повлияло, смятам че капацитета и интелекта на учителите ми са ме водили напред, а не възпитателните им методи. Възпитанието е функция на семейството и близките, а училището само дообяснява света по разбираем и “социален” (т.е. интеграционен) начин.
Престилките и правилата ще помогнат на обществото да се погрижи за децата си (всички до 12 клас са деца). Дали това е най-правилния начин не знам и не мога да твърдя отговорно, но смятам, че всяка стъпка към ангажиране на децата е полезна и ще подпомогне създаването на отговорни и ангажирани личности. Това е нужно на обществото ни, а не нихилисти и невротизирани и агресивни създания без елементарни обноски и чувство за отговорност. Защо като ученик съм почиствал двора на училището, пред блока, ходил съм да помагам в различни обществени инициативи и всичко това извън учебно време? Какво пречи в настоящия момент това да правят и днешните ученици – колко градинки има за чистене, колко паркове стоят безстопанствени, колко полезни еко или спортни инициативи биха могли да развият тяхното общностно чувство.
В съпротивите срещу промените виждам нежелание на обществото да поеме отговорността си за децата на България, т.нар. “бъдеще”, което звучи толкова нелепо при вида на мръсния училищен двор с празните пластмасови бирени бутилки, ползваните презервати в тревата и тук-там спринцовки с игли и целофан.. Дано описаната от мен картина да е крайна, аз искам нещата да бъдат по-организирани, за да няма крайни състояния, защото те винаги компенсират липсата на едно или друго нещо – семейство, училище, общност..

“Апатията не свършва утре!”

Dobromir Dobrev — Sat, 13 Dec 2008 23:39:40 +0000

Много време мислих над тези думи. Не са изречени от българин, не е жив човека, убило го е обществото, същите онези лицемери, които винаги са на всяка барикада, най-отпред на всеки митинг и сборище, които първи участват в медийните скандали и раздухват това или онова. Та, убиха го човека, той имаше мечта, но го убиха най-верните му последователи, “посветените” мечтатели.
В България цъкаме с език и винаги си обясняваме нещата, ако не с турското робство, то поне с няколко неща извън нас и независещи от нас. Забравихме да протестираме, да се противопоставяме на поведение, което ни пречи, което ни унижава или ни кара да не се чувстваме комфортно.
Аз протестирам!
Протестирам, защото свикнахме да се взимат мерки само след смъртен случай, защото приемаме неприемливи неща за стандарт – на поведение, на мислене, на живот.
Всеки път когато минавам през подлеза на Орлов мост си го мисля – кога ще се счупи тая решетка и някой ще падне в дупката, за да я оправят?? Мисля си и още много такива неща. Не искам все да се налага хора като мен да мислят за това. Искам всеки да си върши работата!
Имам един извод от петъчния протест на студенти заради убийството на Стоян Балтов – различни партии и студентски организации коментираха, дори свикаха политически дискусии. След всичко това студентите сами се организираха на доста сериозен протест, а в един момент дори изгониха студентските организации, като се разграничиха от техните призиви! За мен това е зачатък на гражданско общество макар и в миниатюрни размери.
Мнението ми е, че трябва да се говори. Трябва да се показва, че няма безнаказани неща, трябва не да свикваме със смъртта по невнимание, а да сме чувствителни дори и за локвата пред блока, тогава има надежда и нашите мечти да се сбъднат.

Изтриване на миналото

Dobromir Dobrev — Fri, 24 Oct 2008 22:01:37 +0000

Да си дойдем на думата. Освен всевиждащото око на Големия брат преди години Оруел разказа свят, в който специални служители ежедневно получаваха хиляди страници и променяха тяхното съдържание. Така обществото се предпазваше от минало, което не можеше да се обясни в настоящето.
Ето и проекцията на това описание – учени от институт в Калифорния се опитват да достигнат до протеин, който да позволи, чрез мутация и използване на серуми да започнем да забравяме лоши моменти, свои фобии и други спомени.
Засега опити се правят само с мишки…
Имам лошото усещане, че нашето човечество не е готово за химикал, който да позволява на лекари да премахват завинаги наши спомени, пък били те и лоши. Все пак паметта е естествена даденост и няма как да докажем, че не е в основата на много от съвременността точно помненето – на всяко първо нещо случило се на хората през последните стотина хиляди години.
В същото време не съм сигурен, че имам обяснение за това, кой би имал власт, за да реши дали трябва да бъде “трита” паметта на съседа или не и каква част от нея, ако да. Трудно ми е да си представя, извън клишетата от холивудските филми, реален достъп на един човек или системата, до съзнанието на всеки отделен човек.

Обичаме ли жертвите на собственото си безсилие?

Dobromir Dobrev — Mon, 02 Jun 2008 09:44:57 +0000

Всяка година на 02 юни мисля едно и също нещо. Някак като натрапчива и налудничава мисъл. А ако не беше умрял, а ако се беше спасил? Каравелов се е “спасил” и умира доволно месеци след Освобождението в Русчук от лютия боб на жена си.
Как биха живели Ботев, Левски и останалите наречени Апостоли за свободата. Дали нямаше да им е малко трудно в новото общество. Борбата за власт, постове, доживотни пенсии за “храброст” по време на трудните времена – 1876-1878 г.
На нас историците ни е забранено да боравим с “ако беше станало, то…..”, но на нас хората ни е присъщо да се съмняваме, да се измъчваме от размисли, да чувстваме вина. Аз си мисля за това всяка година, по едно и също време. Сирените не ми помагат да измисля отговор, малко правят по-съпричастни хората…
Още нещо ми напомнят тези сирени – пет години поред в Класическата тези сирени виеха винаги в часа ни по литература. Не знам защо се случваше така, но това ми въздействаше още по-силно, защото Любов Шишкова, учителката ми по литература винаги намираше начин да ни припомни до степен в която десет години по-късно аз продължавам да мисля за Ботев и неговото послание.
Мнението ми е, че сме толкова безсилни пред себе си да признаем грешките на “националното” си развитие, че винаги намираме утеха в тях – жертвите ни. Те са жертвали себе си, за да можем ние да се гордеем с нещо. Всеки от тях повтаря жертвата на божия син, за да изкупи нашите грешки, малодушие, предателство… Но ние не сме знаели и винаги вдигаме рамене учудени.
Това ми напомня винаги и още нещо – до каква степен в нас се е вкоренила битовата вяра. За нас всеки един от тях е новият Христос, нашата жертва, нашето изкупление. Аз пък все се надявам, че един ден ще повярваме в собствените си сили, защото това съм научил от Ботев и Левски – не е важно как ще се управляваме и под какъв “строй”, важно е да се гордеем с постъпките си и да сме заедно.

Роми vs. mangali – 2

Dobromir Dobrev — Fri, 17 Aug 2007 10:30:43 +0000

Много добро мнение на Георги Господинов в “Дневник” от днес.

Ще продължа да развивам темата.