Явно навсякъде управленците се оправдават с кризата и реформират къде каквото има, а някъде направо затварят, за да намалят разходи. Какво обаче се случва с неща като железницата в планината, която е единствената връзка на група села със света? Тя е забележителност за всеки нов там и освен това ни позволява да се насладим на красотата на природата и да докоснем нещо, открито от хората в миналото и запазено ей така, просто от времето.

Тук имаме такава железница от Добринище до Велинград, ако не се лъжа. Сещам се за това когато мина през Юндола или когато съм на гарата в Банско, която ме връща 150 години назад и само надзъртам да видя господата с бомбета и бастони, хванати подръка с госпожи с виенски рокли..

Кризата ще мине, дано след нея не забравим тези красоти!

Основните теми, които ме вълнуваха тези месеци бяха:
- пътуванията ми;
- различните концерти;
- реформите в образованието (защо ли не се учудвам);
- бъдещите ми пътувания.

Като гледам през следващите месеци ще пиша основно за различни места, тъй че отсега си знайте като влизате тук, ще има нескопосан опит за маркетиране на малко или недобре известни места, за които искам да разкажа.

Хайде и със здраве!

За Лондон и Истанбул съм писал впечатления, може би за “Окото на света” ще напиша и книга…, някога в някой друг живот. Но неочаквано за мен самия аз получих страхотни впечатления от двата основни града на бившата Австро-Унгарска империя. Градове с традиции, известни, тривиални, но винаги в представите ми различни и много далечни.

В Будапеща ме спечели очарованието на големината, огромните пространства и страхотните сгради, които последните 200 години “най-странните европейци” (така ги определям, защото за съжаление не мога да изляза от различни стереотипи, а повярвайте в Унгария не е лесно – може донякъде да се оправите ако владеете някакви скандинавски езици, но е толкова трудно да чете, да се ориентира човек, да пробва да говори с някого…) са построили по разни модели. Допадна ми архитектурата, допадна ми приликата с типично “нашенски” неща – първата реакция “я, икарус!” е преодоляна след сблъсъка с тези така известни ни “машини за масите”… Дори уличките и кварталите по нещо заприличват на нашия соц и в това има нещо хем тъжно, хем познато и приятно. Много си приличаме според мен с унгарците, дори и комплексите ни са еднакви.
Нас винаги са ни били големите, силните, организираните, умните… Имаме велика история, за кратко сме били империи – ние на Словото, те Свещена римска, но в последния век сме загубили доста – територии, население и т.н. Това си е вече за изследване на културните прилики и различия.

Виена - дотук с предубежденията!
Винаги съм приемал Виена като нещо далечно, лъскаво и чуждо. Трябва да призная, че съм грешал. Виена е точно това, което преди векове е бил Балканския полуостров за хората от Азия и тези от Западна Европа – началото и края на цивилизацията. Оттук започва и свършва всичко. Видяното – магазини, улици, ред, начин на живот, социални и етнически групи ми даде много интересна картина за съвременния живот на една бивша империя, която още тлее и като че ли лъска своето бляскаво минало в очакване средата, този пъп на Европа, отново да блесне и стане център на събития, политика, балове…
В момента Виена е една огромна борса, една банка, една малка гаричка по пътя на глобалната икономика, където се провеждат годишни конгреси на гилдии, важни политически срещи, тук зимува ООН, тук ще има Европейско по футбол, тук е средата центъра на централната държава. В същото време толкова близка до нас и нашето ежедневие – недоволни от ЕС, болезнени националисти, комплексирани от двете си национални катастрофи.
Има едно изкушение във Виена. Има някакъв вид музейна култура – показват си всичко, ама ако е бляскаво и имперско. Ще дам пример – Сиси или Елизабет Баварска, както е по известна е императрица на Австро-Унгария. В нейния дворец в Корфу, човек може да разбере, че това е една нещастна, недоволна и несъгласна със статуквото жена. Виена я използва като Моцарт – тя е единия от двата инструмента за продажба на сувенири, на музейни експонати, дори на дворцови експозиции. В същото време Виена разполага с един от най-интересните европейски културни феномени – различни малцинства и групи живеят вече десетилетия в този град – вече дори има азиатски и балкански квартали, всичко това е толкова интересно и би могло да продава много повече този град, като място за междукултурно съжителство и диалог, но ето че имперското минало е по-важно за тях.

Така изглежда града на 1 януари, малко след като е валял сняг и е изгряло силно слънце.

А така вечерта преди това, когато слънцето не искаше да се скрие, въпреки че му беше време.

Всичко тук е адски добре уредено. Няма такова отношение – всички помагат. Всички се грижат да се почувстваш добре, всеки те пита, от какво имаш нужда. На летището бяха объркали една от зоните в картите ми за транспорт. Веднага поправихме грешката – толкова внимателни, могат да те обслужат за каквото и да е, стига да си в правото си. Никакво напрежение.
- През първия ден ходихме до Кенсингтън, като исках да открия дома на Фреди Mеркюри, но не се получи Той има рожден ден на 05.09. Жалко! Все пак видях Ърлс корт, Кенсингтън палас, голямата градина на Кенсингтън, Хайд парк, Сейнт Джеймсис парк – хората тичат, карат колела, почиват си, има катерици и гъски. Всички лежат, говорят си и са толкова спокойни. Според мен бих могъл да живея тук. Спокойно, адски чисто и подредено. Да не говорим за бизнес, транспорт и компании.
- На следващата сутрин, не знам защо, но решихме да сме в Гринуич. Страхотно място, известно с нулевия меридиан, но всъщност едно спокойно селце в града. Тук има много такива местенца, това е едно от най-старите. Със стара pub-част, където хората живеят спокойно, пият бира, срещат се, и с аристократична част, където има дворци, обсерватория, научен център. Така всъщност се озоваваш в дълбините на провинцията, където съществува един имперски център за научни изследвания. Най-впечатляващо е това, че от Гринуич, което е най-високата точка на Лондон се вижда целия град – малко като Витоша, но много по-ниско, хе-хе Селския характер на квартала ми допадна най-много, както и музея на астрономията. Там се зарих от карти, часовници, теории, телескопи. Гледах работите на Хершел, Харисън, Уелър, за които като дете съм чел, че са открили планети, имали са теории за галактики, за движение на планетите и т.н. Разбрах, че Хейли, на когото е кръстена Халеевата комета се е провалил, като е подготвил, в ролята си на кралски астроном теория за времето. Горкичкия, дано да знае, че на него е кръстена най-известната на човечеството комета
След това обикаляхме търговската част на града – Оксфорд стрийт. Огромно количество магазини, всички аутлети, всички боклуци, както си ги има и по нашите пазари – негри и индийци продават Sumer Sale-маратонки… Цели спортни магазини с контрабандни стоки – рай за туристите.
Като за капак, не знам дали Ковънт Гардън със своите пъбове (Punch and Judy, напр.) или с уличните музиканти и млади арт-хора, или Пикадили с уникалното, космополитно, огромно, градско гъмжене, ми допаднаха повече. Това беше моята нощ в Лондон. Тези две места ме заредиха. Аз обичам тези нощни разходки, където и да съм. Сега бях на едно от местата по света, което никога не спи. Уникално. Започнах да си мисля, че може би NY няма да ми е толкова неприятно място.
- На следващата сутрин в Кралската галерия – гледах Реноар, Мане, Моне, Ван Гог, Тициан, Микеланджело, Леонардо, Рафаел….. Толкова за любовта и романтиката.
Разходките километри надолу по реката, от Биг Бен и Парламента, през градината на Темза по огромните пешеходни мостове са нещо задължително. Температурата тук е между 20 и 25 градуса. Топло, меко, приятно, влажно. Моето време. Понякога пече, после се смрачава, но е невероятно меко.
След цял ден шляене влязохме в Катедралата Св. Пол – най-голямата в света, само Св. Петър е по-голяма и наистина личи. Дълбочина, мощ и много символи на империята и вярата в благоденствието на кралските фамилии и техните помощници – в Св. Пол, това са военните Въпреки всичко ми допада – те са вярвали в това, което правят по света, гордеят се с него и се възпитават в това (имам предвид по-образованите хора, мисля, че там нямаше “простолюдие”, като изключим туристите, но ни бяха предупредили да не пречим на молитвите на хората). А да, имаше и момчешки хор – пасторална картинка.
- Не ми харесва социалната структура тук – това е държава с много прогнила социална система – извън услугите за хората в неравностойно положение (инвалиди, цветнокожи, емигранти) те са доста зле. Работят основно нискообразованите британци и източно-европейците. Е, и банкерите в Ситито. Всички останали са на помощи – не искам да мисля докога и как. В същото време хората, с които говоря казват, че от 3-4 години не им стигат парите, че вече не спестяват, а закърпват, че се налага и в събота да ходят по половин ден понякога. А аз си мислех, че това е така само при нас. Не знам, може би нещо е сгрешено кардинално.

Истината е, че до онзи ден не можех да си представя Лондон с нещата, които виждам сега. Не знаех какво мога да очаквам. Очакванията ми бяха толкова объркани. Това е една агломерация от състояния, общности, култури, цивилизации. Яко е!