Започвам с бележките от 2011 г., те са само три. Четвъртата съдържа вицове за Бойко Борисов, но това се надявам да е преходно…

Геноцид, Османска империя и едни българи
Thursday, 10 March 2011

“Патриотизмът не е партийна субсидия и не е хонорарна каса, не е предизборна кампания, още по-малко професия. Никой не отрича за безкрайните страдания на българите през това време. Никой не отрича геройските усилия, саможертви, мъченичества, но това ли е работа сега на българския парламент. Какво ще постигнем с това? Това ще бъде изява на един газиран национализъм, който няма нищо общо с патриотизма. Не е извършен геноцид върху население, което има Желязна църква на брега на Босфора. Не е извършен геноцид върху население, което има читалища и църкви. Робство може би е имало, но то е съвсем различно”, проф. Андрей Пантев.

„В този парламент за годините, в които съм бил, е имало мръсни изказвания, но това, което чух от проф. Пантев, беше умопомрачително. Българин ли си или си гагаузин? Чудя се. Това е човек, който когато се откри парламентът претендираше за морал. Представяте ли си колко сме прави в това, което правим с това предложение, което внасяме. Има спор по въпроса имало ли е геноцид в България тези 600 години”, Павел Шопов.

9 март 2011 г., Народно събрание
София, България

Новата потребителска платформа на мтел …
Wednesday, 26 January 2011
“Моля да ни извините! Услугата е временно недостъпна. Екипът на М-Тел прави всичко възможно за възстановяването й. Благодарим Ви за разбирането! ”

Опитайте се да правите каквото и да е в персоналния си профил! Честито и отново наздраве.

Вицове за подслушване
Wednesday, 12 January 2011

- Двама непознати са настанени заедно в хотел и единият непрекъснато разказва политически вицове. Другият го предупредил, че може би ги подслушват, но оня не престанал. Тогава човекът се доближил до контакта на стената и пошушнал: “Две кафета за 214-а стая, моля.” И не щеш ли – след малко на вратата се почукало и камериерката влязла с две кафета. Разказвачът на вицове пребледнял и тутакси си легнал. На сутринта другият се събудил, разказвача го нямало, а на масичката до леглото имало бележка: “Вас засега няма да ви арестуваме, защото на майор Петров много му хареса номерът с кафетата”.

- Обажда се министър Цветан Цветанов на жена си по телефона. И още преди да започне разговорът, се чува: “Биип. Заради ограничения бюджет на МВР в момента вашият разговор не се подслушва. Моля, обадете се по-късно. Вашият разговор е важен за нас!”

- МВР смята да навлезе и на пазара на Импулсните телефони, с новата услуга: “Слушай министър по твой избор”. Всички постъпления са за бюджета на МВР.

- “Ало, МВР ли е?”
- “Да, кажете.”
- “Обаждам се да ми проверите СРС-то да кажете колко кила домати искаше да купя жена ми, че забравих.

Честита нова година!

На самата случка – 10 ноември привечер (17-19.30 ч.) бях в колата на нашите и пътувахме от Шумен към Силистра за годишнина на баба ми, май 55 години и пенсиониране (тя е родена на 10 ноември) и в някакво село от т.нар.”турски села” спряхме на площада за тоалет и тогава по радиото в колата с баща ми чухме извънредния осведомителен бюлетин на Хоризонт. Това помня оттогава,  както и вестника на следващия ден с образите на Живков и Младенов. Аз бях на 8 и харесвах повече Живков…

Помня, че майка ми и баща ми спореха нещо за Горбачов и гласността – те бяха фенове на перестройката, но доста по-умерени, дори леви. През август на следващата година, в нощта на пожара на партийния дом ме заведоха да гледам, беше много яко и съжалявам, че сега не ценим подобни събития – хората ги движеше една сила, вярваха и имаха много надежди. Понякога съжалявам за пропиляната младост на родителите ми и техните връстници – за една средна класа – обикновени хора, с обикновени желания за тях беше съвсем в реда на нещата да очакват положителна промяна – наскоро бяхме пътували за пръв път на семейна почивка “на запад”, имаха желание и те да разберат и “усетят” живота, но онази 89 и следващата 1990 напълно ги шокираха.

Помня още, че през 1990 г. за пръв път не ходихме на море, за мен понякога това беше и изнервящо, защото предишни години сме ходили по две седмици и напълно изперквах на жегата и лудницата – черноморието през 80-те не е като сега – беше ужасно пълно с чужденци и имаше може би в пъти по-малко заведения и пространство в курортите, за сметка на плажовете и природата, разбира се.

За пожара на партийния дом помня нещо много важно за мен – едно вътрешно усещане за несправедливост. Безспорно беше изключително зрелищно преживяване – наоколо свистеше и пукаше, непрекъснато се отдалечавахме, защото сградата топлеше все по-силно. Беше несправедливо това, как усилията на няколко поколения се пропиляваха, а на всичкото отгоре имах усещането за безнаказаност – хора хвърляха предмети, чупеха и кълняха горящата сграда – плашеше ме и идеята, че там вътре може да има затворени хора, които да не могат да избягат. Не знам колко след полунощ е било, но първите пожарни автомобили дойдоха доста по-късно – след като беше стопена някаква пристройка откъм стълбите на “Малко Търново”. За мен остана ужасът от разрушение и желание на част от хората за разрушение, все едно мъстяха за собственото си нищожество, мъст за пропилените възможности и откраднатата свобода.

Хайде стига толкова.

Основните теми, които ме вълнуваха тези месеци бяха:
- пътуванията ми;
- различните концерти;
- реформите в образованието (защо ли не се учудвам);
- бъдещите ми пътувания.

Като гледам през следващите месеци ще пиша основно за различни места, тъй че отсега си знайте като влизате тук, ще има нескопосан опит за маркетиране на малко или недобре известни места, за които искам да разкажа.

Хайде и със здраве!

Днес ще се поздравя с това на Trans Siberian Orchestra – Figaro.

ПП Пожелах си здраве, още повече позитивизъм и все така усмихнат да съм аз, а с това и всички около мен.

P.S. Следваща цел, много по-големия хаос в компютъра. За там ще ми трябват, може би дни… Не знам, но ще опитам.

За Лондон и Истанбул съм писал впечатления, може би за “Окото на света” ще напиша и книга…, някога в някой друг живот. Но неочаквано за мен самия аз получих страхотни впечатления от двата основни града на бившата Австро-Унгарска империя. Градове с традиции, известни, тривиални, но винаги в представите ми различни и много далечни.

В Будапеща ме спечели очарованието на големината, огромните пространства и страхотните сгради, които последните 200 години “най-странните европейци” (така ги определям, защото за съжаление не мога да изляза от различни стереотипи, а повярвайте в Унгария не е лесно – може донякъде да се оправите ако владеете някакви скандинавски езици, но е толкова трудно да чете, да се ориентира човек, да пробва да говори с някого…) са построили по разни модели. Допадна ми архитектурата, допадна ми приликата с типично “нашенски” неща – първата реакция “я, икарус!” е преодоляна след сблъсъка с тези така известни ни “машини за масите”… Дори уличките и кварталите по нещо заприличват на нашия соц и в това има нещо хем тъжно, хем познато и приятно. Много си приличаме според мен с унгарците, дори и комплексите ни са еднакви.
Нас винаги са ни били големите, силните, организираните, умните… Имаме велика история, за кратко сме били империи – ние на Словото, те Свещена римска, но в последния век сме загубили доста – територии, население и т.н. Това си е вече за изследване на културните прилики и различия.

Виена - дотук с предубежденията!
Винаги съм приемал Виена като нещо далечно, лъскаво и чуждо. Трябва да призная, че съм грешал. Виена е точно това, което преди векове е бил Балканския полуостров за хората от Азия и тези от Западна Европа – началото и края на цивилизацията. Оттук започва и свършва всичко. Видяното – магазини, улици, ред, начин на живот, социални и етнически групи ми даде много интересна картина за съвременния живот на една бивша империя, която още тлее и като че ли лъска своето бляскаво минало в очакване средата, този пъп на Европа, отново да блесне и стане център на събития, политика, балове…
В момента Виена е една огромна борса, една банка, една малка гаричка по пътя на глобалната икономика, където се провеждат годишни конгреси на гилдии, важни политически срещи, тук зимува ООН, тук ще има Европейско по футбол, тук е средата центъра на централната държава. В същото време толкова близка до нас и нашето ежедневие – недоволни от ЕС, болезнени националисти, комплексирани от двете си национални катастрофи.
Има едно изкушение във Виена. Има някакъв вид музейна култура – показват си всичко, ама ако е бляскаво и имперско. Ще дам пример – Сиси или Елизабет Баварска, както е по известна е императрица на Австро-Унгария. В нейния дворец в Корфу, човек може да разбере, че това е една нещастна, недоволна и несъгласна със статуквото жена. Виена я използва като Моцарт – тя е единия от двата инструмента за продажба на сувенири, на музейни експонати, дори на дворцови експозиции. В същото време Виена разполага с един от най-интересните европейски културни феномени – различни малцинства и групи живеят вече десетилетия в този град – вече дори има азиатски и балкански квартали, всичко това е толкова интересно и би могло да продава много повече този град, като място за междукултурно съжителство и диалог, но ето че имперското минало е по-важно за тях.

Така изглежда града на 1 януари, малко след като е валял сняг и е изгряло силно слънце.

А така вечерта преди това, когато слънцето не искаше да се скрие, въпреки че му беше време.