Големият взрив

Тази книга на достъпен език разказва неща, за които всеки се пита, всеки има представа, но дори и най-смелите представи се оказват грешни когато човек разгърне това четиво. Рядко се случва нещо толкова сложно и изискващо години усилена подготовка да е толкова достъпно за един обикновен човек приключил с физиката, математиката и другите науки за света и космоса преди много години.

Прави ми впечатление колко силно авторите са искали да предадат знания трупани с десетилетия и поне внушението, че и това като всичко останало е въпрос на гледна точка ги прави герои в моите очи! Вече знам какво ще четат децата ми преди задължителната училищна литература

Явно навсякъде управленците се оправдават с кризата и реформират къде каквото има, а някъде направо затварят, за да намалят разходи. Какво обаче се случва с неща като железницата в планината, която е единствената връзка на група села със света? Тя е забележителност за всеки нов там и освен това ни позволява да се насладим на красотата на природата и да докоснем нещо, открито от хората в миналото и запазено ей така, просто от времето.

Тук имаме такава железница от Добринище до Велинград, ако не се лъжа. Сещам се за това когато мина през Юндола или когато съм на гарата в Банско, която ме връща 150 години назад и само надзъртам да видя господата с бомбета и бастони, хванати подръка с госпожи с виенски рокли..

Кризата ще мине, дано след нея не забравим тези красоти!

На самата случка – 10 ноември привечер (17-19.30 ч.) бях в колата на нашите и пътувахме от Шумен към Силистра за годишнина на баба ми, май 55 години и пенсиониране (тя е родена на 10 ноември) и в някакво село от т.нар.”турски села” спряхме на площада за тоалет и тогава по радиото в колата с баща ми чухме извънредния осведомителен бюлетин на Хоризонт. Това помня оттогава,  както и вестника на следващия ден с образите на Живков и Младенов. Аз бях на 8 и харесвах повече Живков…

Помня, че майка ми и баща ми спореха нещо за Горбачов и гласността – те бяха фенове на перестройката, но доста по-умерени, дори леви. През август на следващата година, в нощта на пожара на партийния дом ме заведоха да гледам, беше много яко и съжалявам, че сега не ценим подобни събития – хората ги движеше една сила, вярваха и имаха много надежди. Понякога съжалявам за пропиляната младост на родителите ми и техните връстници – за една средна класа – обикновени хора, с обикновени желания за тях беше съвсем в реда на нещата да очакват положителна промяна – наскоро бяхме пътували за пръв път на семейна почивка “на запад”, имаха желание и те да разберат и “усетят” живота, но онази 89 и следващата 1990 напълно ги шокираха.

Помня още, че през 1990 г. за пръв път не ходихме на море, за мен понякога това беше и изнервящо, защото предишни години сме ходили по две седмици и напълно изперквах на жегата и лудницата – черноморието през 80-те не е като сега – беше ужасно пълно с чужденци и имаше може би в пъти по-малко заведения и пространство в курортите, за сметка на плажовете и природата, разбира се.

За пожара на партийния дом помня нещо много важно за мен – едно вътрешно усещане за несправедливост. Безспорно беше изключително зрелищно преживяване – наоколо свистеше и пукаше, непрекъснато се отдалечавахме, защото сградата топлеше все по-силно. Беше несправедливо това, как усилията на няколко поколения се пропиляваха, а на всичкото отгоре имах усещането за безнаказаност – хора хвърляха предмети, чупеха и кълняха горящата сграда – плашеше ме и идеята, че там вътре може да има затворени хора, които да не могат да избягат. Не знам колко след полунощ е било, но първите пожарни автомобили дойдоха доста по-късно – след като беше стопена някаква пристройка откъм стълбите на “Малко Търново”. За мен остана ужасът от разрушение и желание на част от хората за разрушение, все едно мъстяха за собственото си нищожество, мъст за пропилените възможности и откраднатата свобода.

Хайде стига толкова.

Уважаеми Господин Кмете,

със съжаление научих, че вестта за моето посещение Ви е наскърбила и Вие сте ме обявили за персона нон грата в управлявания от Вас град. Искрено се надявам, че пловдивчани са достигнали до такава степен на безпроблемно съществуване и живеят така хармонично и охолно, че единственият проблем в живота им е черният парцал, който съм сложил в багажа си.

Всъщност аз идвам в Пловдив, за да внеса яснота в така коментирания казус. И да дам някои предложения, които ще ни помогнат да преодолеем недоразуменията.

Очевидно това, което вие нарекохте „турски кенеф” е наскърбило Вашите патриотични чувства. Не съм имал точно такава цел, но вече е късно да обяснявам какво съм искал да кажа. По-важното е как да излезем от тази ситуация.

Имам чувството, че Вас и Вашите съграждани е обидило най-вече изображението на дупката в тоалетната, която при повече фантазии може да се свърже с т.н.анално отверстие. Несъмнено това отверстие и дупката на тоалетната са свързани в една система. За съжаление, късно се усетих, че в страни, където доминира символно истинската мъжественост, дупката като ентропичен елемент обижда гражданите. Затова имам едно предложение.

Открих в Интернет един интересен пловдивски паметник – това, което пловдивчани наричат „Рендето”. Разсъждавайки защо с Ваше съгласие е вдигнато „Рендето”, а сте против „Дупката” и „Парцала”, стигнах до извода, че обяснението е във фалическата същност на пластиката издигната на Вашата улица. Готов съм, ако ми я предоставите, да я демонтирам, пренеса до Брюксел за моя сметка и да я издигна отново на територията на Европарламента. Така европейците ще се досетят, че истинският символ на Българщината трябва за стърчи нагоре – като устремен към небето здрав пенис.

Ако на някой не му е ясно, ще закача най-отгоре и Вашия трибагреник.Какъв по-добър символ на Вашата красива страна от един корав пенис или както разбрах, че му викате „хуй”. Единственото, което ще си позволя да направя от естетическа гледна точка, е малко да го сплесна.

С уважение : Давид Черни

ПП С радост виждам, че почти година и половина по-късно текста не е махнат

Откакто имаше “боклучена криза” в София нещата много се промениха. Отдавна исках да напиша това, но все сърце не ми даваше, защото в основата си е от онези прозрения, които хем ни давят, хем нищо не правим, за да променим поне зависещото от нас.
Сега, няколко месеца след изключването на химическия завод на Кремиковци и немного успешните, но все пак опити на общината да раздвижи всичките видове почистване има някакъв видим ефект – въздуха е по-чист, улиците не са чак толкова прашни и дори се виждат ниските бордюри и т.н.
Замислих се още над нещо – първите ми спомени от София са отпреди 25-26 години. Тогава градът не беше по-малко кален и прашен, с малката особеност, че тогава камиони миеха поне по два пъти всяка седмица дори и малките междублокови улички.. Дано отново видим подобна грижа, през последните години се мият само основни булеварди и то веднъж годишно, представете си ако цапаме още по-малко и изискваме миене на квартала поне веднъж месечно.

Хайде стига съм мечтал! А, човекът го е казал това за София в средата на 19 век, преди освобождението

“….It’s just not that expensive to eat out in this country….”
“…Oh and most places you can get a 500ml beer for 2 leva or about $1.50″
“..The coffee is cheaper and better in most cafes than it is in Starbucks! Take that Starbucks…”
“…there’s really no reason to come to Bulgaria and not try the banitsa.  The same goes for the shopksa salad….”
“….Bulgaria is the only country in the EU that shakes their heads “no”  (American style) to say yes and “yes” to say no. Think about that.”

Вече съм истински фен на Каролина!

Как функционира „Еразъм” за предприемачи?
Начинаещите предприемачи пътуват до друга страна от ЕС и прекарват определен период от време, работейки заедно с опитен предприемач в неговата компания. Насочването на начинаещите предприемачи към подходящи предприемачи домакини ще бъде осъществено с помощта на посреднически организации.

Къде се кандидатства?
Начинаещи предприемачи и предприемачи с опит могат да се регистрират на http://www.erasmus-entrepreneurs.eu/