Всяка година на 02 юни мисля едно и също нещо. Някак като натрапчива и налудничава мисъл. А ако не беше умрял, а ако се беше спасил? Каравелов се е “спасил” и умира доволно месеци след Освобождението в Русчук от лютия боб на жена си.
Как биха живели Ботев, Левски и останалите наречени Апостоли за свободата. Дали нямаше да им е малко трудно в новото общество. Борбата за власт, постове, доживотни пенсии за “храброст” по време на трудните времена – 1876-1878 г.
На нас историците ни е забранено да боравим с “ако беше станало, то…..”, но на нас хората ни е присъщо да се съмняваме, да се измъчваме от размисли, да чувстваме вина. Аз си мисля за това всяка година, по едно и също време. Сирените не ми помагат да измисля отговор, малко правят по-съпричастни хората…
Още нещо ми напомнят тези сирени – пет години поред в Класическата тези сирени виеха винаги в часа ни по литература. Не знам защо се случваше така, но това ми въздействаше още по-силно, защото Любов Шишкова, учителката ми по литература винаги намираше начин да ни припомни до степен в която десет години по-късно аз продължавам да мисля за Ботев и неговото послание.
Мнението ми е, че сме толкова безсилни пред себе си да признаем грешките на “националното” си развитие, че винаги намираме утеха в тях – жертвите ни. Те са жертвали себе си, за да можем ние да се гордеем с нещо. Всеки от тях повтаря жертвата на божия син, за да изкупи нашите грешки, малодушие, предателство… Но ние не сме знаели и винаги вдигаме рамене учудени.
Това ми напомня винаги и още нещо – до каква степен в нас се е вкоренила битовата вяра. За нас всеки един от тях е новият Христос, нашата жертва, нашето изкупление. Аз пък все се надявам, че един ден ще повярваме в собствените си сили, защото това съм научил от Ботев и Левски – не е важно как ще се управляваме и под какъв “строй”, важно е да се гордеем с постъпките си и да сме заедно.
-
‹ Home
Contents
-
Categories
-
Tags
PR rock България ДАНС Моцарт Музика Образование СУ албум банки безотговорност блог време дом еврофондове знание измами интернет кафе китара концерт корупция липса личност медия минало министерство младост обслужване общество писане потребител президент пролет работа реклама ректор свобода социален студенти сътворение университет услуга чистота човек
-
Archives
- May 2011
- April 2011
- March 2011
- February 2011
- December 2010
- November 2010
- October 2010
- August 2010
- July 2010
- April 2010
- March 2010
- January 2010
- December 2009
- November 2009
- October 2009
- September 2009
- August 2009
- May 2009
- April 2009
- March 2009
- February 2009
- January 2009
- December 2008
- November 2008
- October 2008
- September 2008
- August 2008
- July 2008
- June 2008
- May 2008
- April 2008
- March 2008
- February 2008
- January 2008
- December 2007
- November 2007
- October 2007
- September 2007
- August 2007
- July 2007
Blogroll
-
RSS Feeds
-
Meta
-
Dobromir Dobrev
2 Comments
Добри, написаното от теб е много хубаво, както винаги. Несъмнено си успял да уловиш емоцията на деня и да пресъздадеш полемиката на темата. Не съм съгласна обаче с твърдението ти, че сме „безсилни пред себе си да признаем грешките на “националното” си развитие”. Според мен, привилегировани от дистанцията на времето, ние – днешните българи сме в състояние да достигнем до обективна преценка на историческата действителност, да направим изводи за броженията на Възрожденската епоха с нейните трагични пропадания, грешки и разочарования, но и със силата на духа, идеалите и надеждите на всички онези българи, „загинали за свободата на България”. И тази оценка не бива да бъде базирана само на учебникарски интерпретации по българска история, а на едно по-цялостно, мащабно възприятие за тази епоха, която инициира у отделния човек и в колектива порив, който ражда една изключителна трансформация.
За мен фигурата на Христо Ботев отдавна е митологизирана в българското национално съзнание. Не можем да отречем, че култът към Ботев дава израз и до днес на преклонението пред героите на България. Чрез живота и делото си той изправя обществото пред нравствени императиви, а в творчеството си влива толкова лична страст, порив и болка, че спокойно можем да го определим като изразител на българската вечност и своето съвремие.
Поклон пред паметта на Христо Ботев и на загиналите за свободата и независимостта на България!
Даже и да приемем, че цялата работа с Ботев и другите загинали за някаква кауза не е гордеене, а да речем, проява на уважение и възхищение от делото им, пак остава въпросителната защо по такъв груб начин трябва да ни се налага преклонението пред тях. Един вид, дето каза Лидия – “Ти си никой, те са герои, веднага почвай да се прекланяш пред тях!”
Post a Comment